Време разделно
С преплетени пръсти се взирам във него
за пет минути време отредено, в което
да пребъде рожба на свещеното нежно,
или да изгние пленник на утрото гневно.
Тракат кокалчета в преплетените пръсти-
три минути. Трудно.
Думите не стигат, дните къси-
нощите са осезаемо дълги.
По допира протича електричество,
то гасне бавно на раздяла.
По тялото тръпките побиват убийствено,
мразовито попива на щастието сянката.
Разпада се плътта ми по чуждата,
разяжда ме отровното спокойствие-
хипотермичен сблъсък на нуждата
и размяната на ролите в края на нощите.
Ема Нанкина
Сън (Яворов)
о, любими!
Нежно на рамото ти бленувах,
бленувах и жадувах за реалност.
Сякаш всичко бе тъмно, а
ти озаряваше и мъглата разтикваше.
Горяхме като звезди, силни искри.
аз се смирих и от
пътя ти се отклоних.
със спомените за горчиви дни.
И със лъчите на зората отидох си…
Van Gogh
Looking out of the asylum’s windows,
I can see the majestic starry night,
The moon shining with all of its light,
The smell of irises is everywhere tonight.
Stepping into my room I sit on my bed,
Where I felt that poisonous dread,
Recalling the night at the beautiful café,
The yellow house which I visited in May.
I would walk around the nearby path,
And sit near the blossoming almond tree,
Where I let my imagination run around free.
Walking through the wheat fields with crows flying up in the sky,
I could see people working nearby.
So while I recall these things with a deep breath,
I can’t stop thinking about my nearing death.
Киро
*
Начинът, по който ме наричаше
и сладостта във твоя глас-
мога да те слушам да говориш колкото минутите,
тактовете на сърцето,
преплетени в човечност и баланс.
Разбита е на две човешката душа,
боли да плача, боли и да мълча,
а близостта превърна се в раздяла.
Почука на вратата с глухия си глас,
отне от мен най-голямото богатство-
ти, нечия, а вече чужда.
Отронена, прекрасна си, звук – вечен!
Ще те помня вечно, ще те искам само в моите ръце.
Да те прегръщам като слънцето със своите лъчи,
да мога да докосна с пръсти твоя лик,
да се протегна и да уловя твоя поглед с моя,
твоята ръка да бъде моя;
да се погледнем на кристал- кристална канава на двата ни живота…
и да се обгърнем в топлата прегръдка на застоя.
Тишината ни обгръща- облаци от неизплакани сълзи…
Престори се на заспала!
Може би така болката ще ни прости.
Ще ни подмине и пак ще си остана аз
във твоето присъствие най-сладко..
Хайде, нашепни ми думи,
протегни ръце- нека се докоснем двама;
научи ме на това, което обеща,
целуни ме, после
затвори след себе си
входната врата.
Ния Колаксъзова
Момчето на зелените кресла
Като бавиш – тече.
Ако бързаш – гори.
Просто намери
средната скорост на пустото ежедневие!
Средният път или перфектната среда
на една следа… красива и чиста
Любовта се крие седнала на зелени кресла.
Съдържаща и прикриваща цялата самота
на обречения да обича,
на този дето тачи онова.
На чистата като сълза,
онова наречено любов,
невъзможното и тъй недостижимо звено.
Онова красиво нещо,
толкова е тъжно, че чак е смешно.
То тъй жално вика те към себе си,
а ти само търсиш преки прелези.
Отговори му с отворена ръка
и пусни от сърцето си камъка.
Не сдържай сълзите си
и победоносно помълчи.
Усмихни се на себе си
и за любовта си помисли.
Диана Атова
Призрак
омайни нощи,
есенно небе –
красив порой.
Стичащи се от очите ти безкрайни още
меденокафявите сълзи.
Бързам да се прибера при теб,
на топло,
да огледам стаята,
да не е празно.
Да пиеш от шишето алкохола не е грозно,
напротив – ти го правиш още по-прекрасно.
надявам се да се погледнеш някога
и ти сама както аз те гледам,
дано душата ти признае
колко си красива всъщност;
дано нашепне истини, пороци,
от които да не можеш да се отречеш.
По линиите на дланта ти аз намирам
пътя към една забравена мечта,
а дрехите ти още съхнат на простора,
пропивайки паркета със душевна простота.
И толкова те искам тук, че вече някак пак те виждам,
докосвам те, но допирът ми подминава твоя лик- докосва думи чужди.
Навярно само ти остана в тази стая –
въздишка си, отронена,
тежиш във стаята,
възпираш кислорода да достигне по-навътре в мен.
Въртиш се като мисъл вечна,
летен бриз и лентов апарат –
изщраква, запечатва мигове, отронени от нечий друг…
Акустично разпознавам всяка твоя сричка,
но
това, което ти остави
ще да бъде само спомен луд.
Една целувка на вратата, на прозореца,
едно кафе,
което не изстива, щом ти в негово присъствие си;
един мирис на безкрайно съжаление
и
единствен стон в нощта.
а вече стана зима.
но корените му са гнили- усеща се, че полетът ни ще прекъсне.От нищо- нещо и от всичко- нищо сме
цикъла на отношенията.. по пътя угасваме.
И нека гаснем, нека никога да не пораснем,
аз да бъда малките листа,
а ти- цвят покълнал в плесента.Ще бъда малкото, бягащо слънце,
ти бъди лъчите, досущ като дете.От нещо все е нищо, макар понякога да трепва леко.
И каквото и да трепва, стъпква го сърцето.
Летен полъх нарциса завихря
с последното утро на изгарящата жега си замина.
най-тихата нощ на света е днешната
и стъпки на призраци смътно ехтят.
докато лампи гасят се и изчезва сцената
тъжни и слепи- призраците мълчат.
влачат се мудно по опустелите улици,
“бродници в мрака” се наричат един друг.
блудници с крясък раздират гърла в музики
разправят легенди, че всяка е с ум луд.
най-тихата нощ на света е днешната,
защото най-тихата мисъл е моята.
Тя спи, и спи.. не се буди, клетата
изпъдена е, захвърлена – тогава.. пада звезда.
новата ми мисъл помръкнала е и монотонна
наслаждава се на призраците и пиесите прелиства.
лампите пресвяткат, плътта ѝ е болна
във вековен огън тя изгаря и силно се провиква.
блудниците дори не я съжаляват,
нито тишината на най-тихата нощ.
пиесите изгарят и никога не ѝ прощават,
че в пламъци убива най-ценния разкош.
стъпките мудни смътно ехтят
в небитието разпръсквам цялото “мен”
най-тихата мисъл е моята,
заклета самотница съм и в утрешния ден.
Ема Нанкина
Неозаглавено
Стоя и тихо ми шептят стените.
Има пленник, тук е – казват те!
Стои завързан и така си отминават дните!
Отминават и не ще се върнат пак!
Момчето, с розовото в очите
Момчето с огънчета в тях
Как мечтае пак да види, лъч след лъч бленува той!
Няма кой да го разсее!
Кой ще чуе неговия зов?
Ала ето го момичето – пристига!
Ето го спасителния бряг!
Ето я, щастлива да го види!
Да го види и да му даде ключа!
Ключът към щастието намерих аз!
Ключът към собствената ми душа!
Ключът към портите на дните
Дни – изпълнени със свобода!
Неозаглавено
Порив за живот.
Слабостта за внимание.
Красотата да се вглеждаме очите в дърветата.
Желанието да ходим заедно на театър.
Сладостта от ментовите ти целувки.
Любовта ми към теб
и пъстрите ти очи.
Финеса в копринените ти коси
Обичам вашите
нежни души.
Много ме боли.
Заедно да сте сами.
Лутайки се в празни гори.
Самотни летни кадри.
На планина в скалъпена палатка
среща съдбите ни в нощта кратка.
Аз все пак ще ви обичам,
дори с обречените ви пристрасти
и с любовните ви ласки.
Даже с гръмкия ви глас ще ви обичам
и с несъществуващи думи ще ви наричам.
Моя порив за живот.
Диана Атова
Есента неусетно ни захлупи
Есента неусетно ни захлупи,
времето забрави ни и безмилостно разчупи.
Ще се опиташ пак да ме обичаш
и пак,
и отново ще те удавя във сълзи,
и отново
ще те оставя да гориш.
Есента пак ще дойде,
а ти пак ще ми простиш,
пак ще ме презираш
и пак
Думите ми ще попиват
и на едно място ще останат.
Ще го дишаме този болен въздух,
докато птиците да пеят не престанат.
Диана Атова
Неозаглавено
Метрономът засича жизнената ти активност
и смирено поставям устните си в близост точно до твоите,
а твоите са точно до моите,
както моите са точно до твоите…
Двутактов тон.
Синхронизация.Градивна деформация включваща пространство и мизансцен.
Какво чудесно начало на любовния ни ден…,
а той е започнал отдавна,
точно с теб
и точно с мен.
Матей Николов
Изкуствена диря по павиран павиран път назад
Стенописи всмукват ориз и мляко.
Детство изградено от далечен свят.
Разказ за битие в чужбина сме разбрали?
Дали?
Съществува ли погрешно схващане по родните етно канали?
Фасът излита там, където миналото е страхливо,
знаеш,
че живеейки така нищо не се е променило.
Бягай де, отдалечи се,
разграничи същността от резервите в запас.
Ден след ден животи са погълнати от смъртоносен газ.
Враг
съпоставим с изкушаващ и все така властващ, не угасващ и разрастващ фас.
И вси светии, всичко туй от раз.
Е как ще да е все на нас?
Способност и грамотност остава във филтърчето на фишека…
Хвърля се далеч…
каква безмълвна характеристика…
Съвременна местна публицистика с привкус на равнодушие,
визуализираш компромис.
И въпросът е ..
Бягство с цената на какво?
Мога ли да те открия вече?
Мога ли да бъда с теб поне за още вечер… ?
Отговор чакам.
Все още съм тук.
Матей Николов
Професионално изкривяване на един приятел
Бегли спомени за естетични нрави
петнят досието създадено от двете ти ръце.
Прошарени мигли и гнусливи твари
усвояват тъканите на твоето сърце.
В прости рими изграждам огледална статуетка
досущ приличаща на проскубана метла.
Защо ли трябваше да се пускаш от високо?
Защо ли трябваше да се криеш в снега?
И връщам първосигналната ракета
с огнева инерция поронена от думи.
Сатирични струни без конкретен подход
намират и правят редакция
търсещи конкретно твоят възход….
Износени гуми
Нечовешки амплитуди
В проход с осакатен вход и изход се превърнах докато те избегна…
Уморих се, приятелю.
Трябва да полегна!
Матей Николов
Да възпееш епопеята на живите
20 години побелели коси.
20 години изхабени думи.
20 години хаос довеждащ до това дередже…
И с други слова,
наглост прекарана през дълбините на човешките черва.
Ритаме столчетата, оголват се стотици хиляди прокажени гърла.
Какво остава за единствените живи сърчица?
Нож, прободна рана.
Храни се още!
Вярвай че стават чудеса!
Че ще стават чудеса!
Нищичко не става, червей кат конец…
Образец, обездвижен, без живец…
Простичка мисъл
носеща миризливия ни дух към една мечта за мир и доброденствие,
политам към нея…
Достигам я с пръсти и крайници, започвам да копнея, очаква ме последствие…
Вяра обесена с краката нагоре.
Държач поставен със сантиметър над гноясалото нокътче.
Изсъхнали кожички потъват в безизходна бездна, милиметри остават…
Един косъм разстояние и… замръзнах на място…
Втвърден восък.
Как да изляза и да протегна ръка?
Как да преодолея собственият си недовършек ?
Как!?
Няма как!
И ето пак утре се задава.
Всекидневна порция тесен мироглед ми внушава вина.
Виновен си, че изобщо си се родил на тук на света.
При човекоподобните.
При тези дето в очите им виждам ордите.
Еднакви и гнусливи, крайно неприемливи
Всеки ден ужасно противоречиви .
Примирливи.
В този миг досещам се за култовото сравнение на човека с овца…
Що за наглост е това да петним тези далеч по невинни същества.
Не разбирам, това ли е човешката присъда.
Прострелян от себе си, той обвинява друг(а)…
Самички сме си в този млечен път.
Когато от север на юг птиците прилитат, мечтая да яхна небесната вълна и пернатите приятели да ме обсипят с любов и светлина към райската дъга.До скоро виждане “Мечта”
Ще те пазя както те пазих до сега, за да може някой ден да мина под слънчевото було…
Ето тогава ще се чувствам у дома.
Матей Николов
Спасителят отсъства тук
И всичко завършва с „Ах, тази долнопробна нация”.Високо вдигнат червеният флаг е символ за твоето сърцераздирание.
Преминаваме през жълто и в очите ти се долавя неясно колебание
от любими чувства и терзание по щастливо минало деяние.
След това рязко от свят дълбок светът превръща се в широк, зелен оттенък преминава като остър кремък и вместо да прониже сърцето смъртно,
сякаш острието те пренася в различно отвъдно…
Кратка драматична пауза,
мелодия от енергичен звук
допуска порив от любов тук и тук…
И с глог и валериан оставяш миналото там.
Флагът на морето е червен, а твоят ще бъде като че ли вечно неопределен
и в миналото заровен,
опетнен.
Черен цвят, за теб светът не съществува, а ти….
Ти робуваш…
– На какво ли!? – питаш се сега.
На собствената ти ”идеалистична интерпретация”.
Матей Николов
